Опитах се да избягам от миналото си, само за да разбера, че един от новите ми съседи знае най-тъмната ми тайна — Историята на деня

Преместих се в малко градче, надявайки се да загърбя миналото си. Съседите изглеждаха прекалено нетърпеливи да ме посрещнат. Тогава намерих бележка: „Знам кой си и от какво бягаш. Внимавай с новите приятели.“ Стените на новия ми живот изведнъж се почувствах тънки като хартия.
Къщата изглеждаше безжизнена, сякаш е чакала твърде дълго някой да я върне към живот. Прахът полепваше по всяка повърхност, а ехото от стъпките ми по дървения под само усилваше празнотата. Докато подреждах безразборно кутии във всекидневната, спрях, за да си поема дъх.

„Това е“, промърморих на себе си.

Ново начало. Шанс да оставиш всичко и всички зад гърба си.

Преди да успея да потъна твърде дълбоко в мислите си, на вратата се почука.

Висок мъж стоеше там, балансирайки две димящи чаши кафе и носещ усмивка, която изглеждаше завинаги гравирана на лицето му.
„Добре дошли в квартала!“ — каза той весело, побутвайки една чаша към мен.
„Ъъъ, благодаря“, казах, като взех кафето предпазливо. Топлината на чашата се просмука в дланите ми, но безмилостният му ентусиазъм ме остави студена.

„Този ​​град е специален, знаете ли“, продължи той, сякаш вече бяхме стари приятели.

„Предполагам…“ промърморих.
„Всеки познава всеки и всички се грижим един за друг. Ще ви хареса тук – страхотни туристически пътеки, сплотена общност и най-доброто градинско шоу в окръга. Говорейки за това, ще се радвам да ви помогна с вашия. Този двор има толкова много потенциал.”

„Благодаря, но мисля, че ще се справя“, отвърнах, опитвайки се да запазя лек тон.

 

 

Той кимна, въпреки че забелязах и най-слабото проблясък на разочарование. За да го накарам да си тръгне, бяха необходими по-учтиви откази и насочен поглед към все още неразопакованите ми кутии, но накрая той отстъпи.
Кафето все още беше недокоснато на плота, когато друго почукване ме стресна. Дребна жена с къдрава коса и широка усмивка стоеше отвън, държейки поднос с пайове.
„Здрасти, аз съм Сузанита!“ — каза тя, профучавайки покрай мен в кухнята, без да чака покана.

„Здрасти, здрасти.“ Отдръпнах се, за да я пусна да влезе.

„Живея точно надолу по улицата и си помислих, че може да ви хареса да опитате най-добрите пайове в града.“

Тя остави подноса на плота и се обърна към мен, усмивката й не трепна. „Ще ви хареса тук. Всички са толкова гостоприемни. А Майкъл, о, той е такъв скъпоценен камък. Винаги помагам. Той е необвързан, между другото.
Тя намигна, тонът й беше дразнещ, но безпогрешно подсказващ. Насилих се да се усмихна учтиво.

„Това е мило от ваша страна. Въпреки това все още се установявам.“
Сузане се впусна във вихрушка от клюки за града — кой се развежда, кой току-що си е взел нова кола и как Майкъл винаги успява да остане в доброто разположение на всички.

Кимнах, усещайки нарастващ дискомфорт. Нещо в нея изглеждаше твърде нетърпеливо, сякаш лови нещо.
Когато тя най-накрая си тръгна, се опитах да продължа разопаковането, но спокойствието не продължи дълго. Друго почукване на вратата разкри весела двойка, която държеше кошница с пресен хляб. Зад тях пристигнаха още съседи — семейства с деца, всеки носеше по нещо: бисквитки, конфитюр, растение в саксия.

Деца тичаха през вратата, смеейки се, докато възрастните ме засипваха с въпроси.
„Откъде се преместихте?“

— Сам ли си тук?

„Срещнахте ли вече Майкъл? Той е прекрасен!“
Докато последното семейство махна за сбогом, малката ми кухня беше препълнена с подаръци и главата ме болеше от насиленото бърборене.

Накрая, сам, се облегнах на вратата, взирайки се в бъркотията. Тогава го видях: лист хартия, пъхнат в чантата ми.

Дъхът ми спря, когато го разгънах, разкривайки зловещите думи:
„Знам кой си и от какво бягаш. Бъдете внимателни с новите приятели.”

Стаята сякаш се сви около мен. Стиснах бележката, преглеждайки я отново и отново.

Кой би могъл да напише това? Майкъл? Сузанита? Някой съвсем друг?

Погледнах към прозорците, внезапно се почувствах изложен. Градът, който обещаваше анонимност, сякаш се приближаваше към мен.

***

На следващия ден Сузанита организира парти за добре дошли за мен. Опитах се учтиво да откажа, но Майкъл настоя, а веселият му тон не оставяше много място за спорове.

„Ще го харесате. Ето как правим нещата тук — каза той и се усмихна. — Освен това е грубо да откажеш усилията на Сузанита.

 

С неохота се съгласих. И така, влязох в двора на Сузанита. Банер с надпис «Добре дошла, Алис!» окачени през верандата, а масите бяха отрупани с храна и напитки. Хората, които никога преди не бях виждал, ми махнаха и се усмихнаха, когато влязох.

Преди дори да успея да отговоря, Майкъл ме представи на група хора. „Това е Алис, нашата нова съседка!“
„Добре дошли в квартала!“ — каза весело една жена, стискайки ръката ми. Други се включиха с въпроси.

Точно когато започнах да чувствам, че мога да оцелея вечерта, погледът ми попадна на мъж, стоящ на ръба на тълпата. Дъхът ми секна. Паниката ме обзе, когато разпознах лицето му.
О, Боже! Не може да бъде! какво прави той тук

Гърдите ми се свиха, когато спомените нахлуха. Краката ми отслабнаха и се скрих зад верандата, опитвайки се да не бъда забелязана от него.
Но Майкъл ме намери там в същия момент. „Изглеждаш блед. Ще те заведа до вкъщи.“

— Не — казах рязко, почти твърде високо.

„Е, както искаш“, каза той с отсечен глас. „Просто се уверете, че избирате приятелите си мъдро.“

Думите му се сториха като предупреждение и умът ми забърза.

Той знае ли за бележката? Възможно ли е той да го е написал?
Чувствайки се притиснат, се обърнах към Сузанита. „Ще бъде ли добре, ако остана у вас тази вечер?“
„Разбира се, скъпа. Дори не мислете два пъти за това.

Последвах я обратно вътре, надявайки се, че мога да осмисля всичко, щом съм в безопасност.

***

След като гостите си тръгнаха, къщата се почувства по-тиха от цялата вечер. Сузане ме заведе до кухнята си, наля чай в две различни чаши, подаде ми едната, преди да седне на другата страна на масата.

„Сюзан, трябва да ти кажа нещо“, започнах.
„Разбира се. Какво мислиш?“
„На партито тази вечер… видях някого. Някой, когото никога не очаквах да видя отново. Спрях, гърлото ми се сви. „Името му е Тим. Той ми беше гадже, преди да се преместя тук.

— Продължавай — каза тя.

“Казах му, че съм бременна”, продължих… “Но вместо да се зарадва, той се ядоса. Той каза неща, ужасни неща, които ме накараха да се чувствам несигурна. Оставих всичко, за да защитя себе си и бебето си.
Сузанита не каза нищо веднага. Когато вдигнах поглед, лицето й беше бледо.

— И аз трябва да ти кажа нещо — каза тя. „Моля, не се разстройвайте.“

Сърцето ми се сви. «Какво е?»

„Намерих Тим в социалните медии преди известно време. Аз… аз го поканих на партито.
«Какво?!» Успях да се задавя.
„Не знаех, че е толкова сериозно“, каза тя бързо. „Помислих си, че може да ми помогне с… Майкъл. Харесвам го, разбираш ли, и си помислих, че ако си разсеян, може би… — Гласът й заглъхна, лицето й почервеня от срам. „Не исках да причиня вреда.“
Втренчих се в нея. „Къде е той сега?“

„Той е отседнал в стаята ми за гости. Чакане.

Стомахът ми се сви. Въздухът в кухнята беше задушлив. „Трябва да си тръгна. Моля, помогнете ми.

Къщата беше зловеща тишина, докато Сузанита и аз преминавахме на пръсти през всекидневната, всяка стъпка по скърцащите подови дъски звучеше твърде силно в тишината. Сузанита ме стисна здраво за ръката, пръстите й трепереха върху ръкава ми.

— Почти стигнах — прошепна тя.

Всяка сянка сякаш се движеше. Слабото бръмчене на хладилника в кухнята беше единственият звук, който нарушаваше тишината. Задържах дъха си, съсредоточен върху поставянето на единия крак пред другия.

 

Тогава се звънна на вратата. Преди някой от нас да успее да реагира, светлините във всекидневната премигнаха.

„Здравей, Алис“, каза познат глас.

Тим стоеше в средата на стаята. Сузанита изпищя. Преди да успея да намеря думите, които да кажа, друг глас изгърмя отвън.

„Какво става там?“ Вратата се отвори с трясък и Майкъл нахлу вътре, държейки кутия лютив спрей като оръжие.
Тим бавно вдигна ръце, движенията му бяха преднамерени.

— Отпусни се — каза той със спокоен глас.

Майкъл не намали спрея, но остана замръзнал на място, гледайки злобно Тим.

„Кой си ти? Кой те пусна?“ — попита нервно Майкъл.

„Просто искам да поговорим“, каза Тим, впил очи в моите. — Алис, моля те.
„Алис? Познаваш ли го?!” Майкъл изпусна нервите си.

Стоях прикован на място, неспособен да говоря, неспособен да бягам. Тим пристъпи предпазливо, като не виждаше ръцете си.
„Направих грешка. изплаших се. глупав. Когато ми каза за бебето, не знаех как да се справя с него. Но прекарах месеци, съжалявайки за това, Алис. Всеки ден.”

Бръкна в джоба си и Майкъл се напрегна, вдигайки отново лютия спрей.

„Това е само моят телефон“, бързо каза Тим и го извади.
Поредица от снимки изпълниха екрана: малка стая, боядисана в меки пастелни цветове, детско креватче, рафтове с прилежно подредени играчки и люлеещ се стол до прозореца.

— Подготвях се за теб и бебето — каза той тихо. — Надявах се да се върнеш някой ден.

Усетих Сузанита да отстъпи назад, а ръката й полетя към устата. „О, Боже мой! Не знаех, че е така. Мислех си…”
Преглътнах трудно, чувството за вина се стягаше в гърдите ми. „Сюзан, трябва да ти кажа истината. Тим не беше заплахата, каквато го представях. Когато му казах за бебето, той се уплаши, а аз побеснях. Извъртях нещата, защото беше по-лесно да бъда ядосан, отколкото да призная, че съм уплашен.”
Изражението й омекна, въпреки че очите й останаха предпазливи. Насилих се да продължа.

„Той никога не ме е наранявал или заплашвал. Съжалявам, Сузанита. Съжалявам, Тим. Оставих емоциите ми да вземат превес. През цялото това време премислях нещата.”
За момент седяхме в мълчание.
— Обичам те — каза просто Тим. „Искам да оправя нещата.“
За мой шок Тим падна на едно коляно. «Алис, ще се омъжиш ли за мен?»

Сълзи напълниха очите ми, когато кимнах. «Да.»

Целият гняв и страх започнаха да се пропукват, избледнявайки в нещо по-меко. Тим не беше перфектен, както и аз, но може би това беше добре.
Майкъл намали лютивия спрей, мърморейки: „Крайно време беше този цирк да приключи.“
Сузанита се засмя нервно. „Добре, може би прекалих малко с намесата си.“

Майкъл повдигна вежда. „Малко?“

Засмяхме се, напрежението се разтвори в тиха лекота. Постоянната доброта на Майкъл срещна нервната топлота на Сузане и в общите им усмивки започна нещо ново. Тази вечер пиехме чай и си говорехме за простите неща, които ни правят щастливи.

Понравилась статья? Поделиться с друзьями: